„Бъдете позитивни“ не е добър съвет за хронично болни хора. Ето защо

Позитивна култура: защото може да е по-лошо, нали?

Живеем в култура, наситена с позитивност.

Между мемовете, излитащи съобщения, предназначени да повдигат настроението („Животът ти става по-добър само когато Вие оправяй се!” „Негативност: Деинсталиране“), онлайн разговори, възхваляващи добродетелите на оптимизма, и безброй книги за самопомощ, от които да избирате, ние сме заобиколени от тласъка да бъдем позитивни.

Ние сме емоционални създания, способни да изпитваме широк спектър от чувства. Въпреки това, емоциите, които се считат за предпочитани (или дори приемливи), са много по-ограничени.

Получаването на щастливо лице и представяне на весело разположение на света – дори когато преминавате през наистина трудни неща – се аплодира. Хората, които преминават през трудни времена с усмивка, се възхваляват за тяхната смелост и смелост.

Обратно, хората, които изразяват чувствата си на неудовлетвореност, тъга, депресия, гняв или скръб – всички много нормални части от човешкото преживяване – често се срещат с коментари „може да е по-лошо“ или „може би ще помогне да промените отношението си за това.”

Тази позитивна култура се прехвърля и към предположенията за нашето здраве.

Казват ни, че ако имаме добро отношение, ще се излекуваме по-бързо. Или, ако сме болни, това е заради някаква негативност, която изнасяме в света и трябва да сме по-съзнателни за енергията си.

Наша работа, като болни хора, става да се оправяме чрез своята позитивност или най-малкото да имаме постоянно добро отношение към нещата, през които преминаваме – дори ако това означава да скрием това, което наистина чувстваме.

Признавам, че съм се вкопчил в много от тези идеи. Прочетох книгите и научих за тайната да проявявам доброто в живота си, да не се изпотявам от дребните неща и как да бъда гадняр. Посещавал съм лекции за визуализирането на всичко, което искам да съществува и слушах подкасти за избора на щастие.

В по-голямата си част виждам доброто в нещата и хората, търся сребърната подплата в неприятни ситуации и виждам чашата като наполовина пълна. Но въпреки всичко това все още съм болен.

Все още имам дни, в които усещам почти всяка емоция в книгата, с изключение на положителните. И имам нужда това да е наред.

Хроничните заболявания не винаги могат да бъдат посрещнати с усмивка

Докато културата на положителност има за цел да бъде вдъхновяваща и полезна, за тези от нас, които се занимават с увреждания и хронични заболявания, тя може да бъде пагубна.

Когато съм на третия ден на пристъп – когато не мога да направя нищо друго, освен да плача и да се люшкам, защото лекарствата не могат да докоснат болката, когато шумът на часовника в съседната стая е мъчителен и котката козина по кожата ме боли — намирам се в загуба.

Боря се и с двата симптома на хроничните си заболявания, както и вина и чувство за провал, свързани с начините, по които съм интернализирал посланията на позитивната култура.

И по този начин хората с хронични заболявания като моето просто не могат да спечелят. В култура, която изисква да се сблъскаме неавтентично с хроничните заболявания, ние сме помолени да отречем собствената си човечност, като прикриваме болката си с отношение „мога да направя“ и усмивка.

Позитивната култура често може да бъде въоръжена като начин да се обвиняват хората с хронични заболявания за техните борби, които много от нас продължават да интернализират.

Повече пъти, отколкото мога да преброя, съм се питал. На себе си ли докарах това? Просто имам лоша перспектива? Ако медитирах повече, казвах си повече мили неща или мислех по-позитивни мисли, щях ли да съм тук в това легло в момента?

Когато след това проверявам моя Facebook и един приятел е публикувал мем за силата на положителното отношение, или когато видя моя терапевт и тя ми каже да изброя добрите неща в живота си, тези чувства на неувереност и самообвинение просто са подсилени.

„Не е подходящ за консумация от човека“

Хроничното заболяване вече е много изолиращо нещо, като повечето хора не разбират през какво преминавате и през цялото време, прекарано в леглото или привързани към дома. И истината е, че позитивната култура допринася за изолирането на хроничните заболявания, увеличавайки го.

Често се притеснявам, че ако изразя реалността на това, през което преминавам – ако говоря за болка или ако кажа колко съм разочарован, че трябва да остана в леглото – ще бъда съден.

Имах други хора да ми казват преди, че „Не е забавно да говоря с теб, когато винаги се оплакваш от здравето си“, докато други отбелязваха, че аз и моите болести сме „прекалено много за справяне“.

В най-лошите си дни започнах да се отдръпвам от хората. Бих си мълчал и не позволявах на никого да разбере какво преживявам, освен на най-близките ми, като партньора и детето ми.

Дори на тях обаче бих казал на шега, че не съм „годен за човешка консумация“, опитвайки се да запазя малко хумор, като същевременно им давам да знаят, че може би е най-добре просто да ме оставят на мира.

Честно казано, почувствах се срам от негативното емоционално състояние, в което се намирах. Бях интернализирал посланията на позитивната култура. В дните, в които симптомите ми са особено тежки, нямам способността да си сложа „щастливо лице“ или да прикрия нещата, които се случват с мен.

Научих се да крия своя гняв, скръб и безнадеждност. И се придържах към идеята, че моята „негативност“ ме направи бреме, а не човешко същество.

Позволено ни е да бъдем автентични себе си

Миналата седмица лежах в леглото в ранния следобед – светлините изключени, свита на кълбо със сълзи, които тихо се стичаха по лицето ми. Боли ме и бях депресиран от нараняването, особено когато си помислих да бъда прикован към леглото в ден, който бях планирал толкова много.

Но имаше промяна, която се случи за мен, толкова фина, когато партньорът ми влезе да ме провери и ме попита от какво имам нужда. Те слушаха, докато им казвах всичко, което чувствам, и ме държаха, докато плачех.

Когато те си тръгнаха, не се чувствах толкова самотен и въпреки че все още ме болеше и се чувствах отслабнала, някак се чувствах по-управляем.

Този момент действаше като важно напомняне. Моментите, в които съм склонен да се изолирам, са също моментите, в които всъщност най-много се нуждая от любимите си хора около мен — когато това, което искам, повече от всичко, е да мога да бъда честен за това как се чувствам наистина.

Понякога всичко, което наистина искам да направя, е да се разплача добре и да се оплача на някого колко е трудно – някой просто да седи с мен и да наблюдава какво преживявам.

Не искам да съм позитивен, нито искам някой да ме насърчава да променя отношението си.

Просто искам да мога да изразя пълния си спектър от емоции, да бъда открит и суров и това да е напълно наред.

Все още работя върху бавното разкриване на посланията, които културата на позитивизма е вкоренила в мен. Все още трябва съзнателно да си напомням, че е нормално и напълно нормално да не съм оптимист през цялото време.

Това, което осъзнах обаче, е, че съм най-здравото си аз – както физически, така и емоционално – когато си дам разрешение да усетя пълния спектър от емоции и се обградя с хора, които ме подкрепят в това.

Тази култура на безмилостна позитивност няма да се промени за една нощ. Но се надявам, че следващия път, когато терапевт или добронамерен приятел ме помоли да гледам положително, ще намеря смелост да посоча това, от което се нуждая.

Защото всеки от нас, особено когато се борим, заслужава да бъде наблюдаван пълния спектър от нашите емоции и преживявания — и това не ни прави бреме. Това ни прави хора.

Анджи Еба е куиър артист с увреждания, който преподава семинари по писане и изпълнява в цялата страна. Анджи вярва в силата на изкуството, писането и изпълнението, за да ни помогне да разберем по-добре себе си, да изградим общност и да направим промяна. Можете да намерите Анджи на нейния уебсайт, нейния блог или Facebook.